Трабантче

Изглед от поляна в с.Малка Верея

Картината не е налична.

 

Където царуват безвремие и тишина

Картината не е налична.

 

По Павел Митков

 

Картината е налична.

Китно планинско възрожденско градче

Картината не е налична

Всеки намира своето – въпрос на избор, възприятия и ценности

Колкото е трудно да си творец, толкова е лесно да създадеш свое произведение на изкуството. За да създадеш е необходимо да се осмелиш. Само трябва да се поразровиш из своите дълбини и да избереш как да го извадиш извън себе си, как да го представиш със своите емоционални „думи“, да избереш формата, категорично да поставиш началото и най-вече да бъдеш себе си. Творбата не е задължително да бъде харесана от всички. Важното е да бъде твоята рожба, твоя душевен израз и отражение на емоционалния вътрешен взрив.
Всъщност, нямам представа какво са преживявали великите стари художници в моментите на своето творческо себеизразяване. Но вярвам, че хората, които се осмеляват да творят под една или друга форма, живеят с трудно удържими душевни вихрушки, които имат нужда да излязат, за да олекне. И тъкмо емоционалното състояние на твореца е инструментът за правилното предаване на вътрешния мир, за който биха искали да разкажат на света.

Репродукция – „Червеният кораб“, Марио Жеков

Картината не е налична!

Знаци или послания …

Посланията на вселената са навсякъде около нас. Трептят на всяка крачка, искрят от всеки слънчев лъч, ухаят от всяко цвете и тревичка, галят ни при всеки полъх на вятъра … Само дето поради физическата форма на човека, отрано възпитаните у него ограничения и изкореняване на „Аза“, сме забравили какви и кои сме всъщност и всичко ни се вижда материално – очакваме да се спъваме в знаците, които ни изпраща вселената, за да сме сигурни в тяхното откриване и проумяване. Възприемаме се като организъм с жизнени показатели и ум – заключени във физическата форма на тялото не допускаме, че сами по себе си ние сме „вълшебници“.

Независимо от формата и знаците всеки трябва да се научи да излива от себе си и да отваря място за новото, всеки трябва да съумява да излиза от уюта си, от кутията си и да търси своя бряг, но и да е готов да търси нови и непознати чувства, познания и брегове. Нужно е за израстването на личността. За наше добро е да се освобождаваме от старото и неработещото, за да правим място на новото – израстваме не само чрез общуването със себеподобните си, но и чрез категоричното преследване на нашите цели и мечти. Научаването е дълъг процес, в повечето случаи не лесен, но трупането на знания извън личностния комфорт определено е процес за личностно израстване.

 

Когато някой ви заговори за вино да знаете, че става дума за дълго търсена истина – още от преди 6000 година пр.н.е.

Разбирането, че дадено твърдение е истина или не, е единстено позиция, изградена според собствените ни опит и възгледи. Разглеждането на дадена неистина като истина от гледна точка на чуждото възприятие е въпрос на потребност на личностно търсене, което може да ни отведе по пътеките на дълго пътуване към самите себе си. Всеки за себе си е истината, всякоя потребност и проява са това, което трябва да бъде.

Изповядваме истината такава, каквато я виждаме и разбираме – разликата помежду ни е въпрос на възприятия, широкоспектърност, размах и лични ограничения.

Всичко е истина – въпрос на желание да я видиш и приемеш като такава!

Съществуват и такива екземпляри, които се радват от сърце на чуждата радост

В сътворяването се крие вълшебство, в сътвореното е вплетена поне една нишка от душата, а нареченият даден дар е вече приказка със своя душа и история.

Моето щастие е навсякъде – добре, че не забравям да се оглеждам и съм благодарна, че имам сетива да го виждам.

Благодаря!

често намираме време, за да си ги припомним

Често приготвям тази питка у дома, а понякога и по желание на приятели. И винаги я пускам да се измъкне тайничко от огнището, за да си обиколи нивката, а и да разкаже на зрънце, стъкче, месечинка своята вълшебна вкусна приказка.

„… Минала питката през равното поле, навлязла в гората. Тъкмо влизала в гората и насреща й, насред пътя, отневиделица изскочил вълк, ей такъв, три дни нищичко не хапнал. Облещил се, тропнал с крак:
— Стой, питке житена! Както съм прегладнял, наведнъж ще те лапна, ама ме е страх да не се задавя.
— Недей, вълчо, брат да си ми! Ще се задавиш, много съм корава. Почакай ме тук, додето се върна! Мене ми е баба заръчала нивката да обиколя, където съм се родила, че да стана мека и сладка. Сега не съм за ядене: много съм гореща.
Излъгал се глупавият вълк. Хванал вяра. Клекнал на пътя. Чака, чака, а студеният вятър брули ушите му.
Питката хукнала. Бре нагоре, бре надоле, между старите дървета — право на нивата. Гледа — голяма, широка нива. Насред нивата — круша-самосянка, стои като самодива в бяла премяна. А под синора — кладенчето замръзнало.
Навела се зачервената от студ питка и попитала:
— Тук ли е житцето?
— Тук съм — рекло то с тъничко гласче като на пчелица.
— Ами будно ли е, или спи?
— Будно е. Трае си на топло, под снега. Завило се презглава с бяла черга. Едвам диша.
В гората било много страшно. Нивата — сред самата гора. Бучел лудият вятър. Дърветата плачели. А житцето се затоплило — нищичко не ще да знае.
— Гладно ли е? — попитала го питката.
— Не е.
— Ха тогаз нека мирува, че напролет, когато се стопи белият снежен юрган и славеите запеят край нивата, стръкчетата му да израснат високо, едър клас да завържат. Ще напълнят житницата догоре. Нека знаят малките стръкчета — всичките ще станат питки.
Засмяло се тихо под снега житцето. Уж го лъжела питката. Как може то да стане питка?
Глупавичко е, защото е много мъничко …“
Из „Житената питка“ от Ангел Каралийчев