Блог за изкуство
Съществуват и такива екземпляри, които се радват от сърце на чуждата радост
В сътворяването се крие вълшебство, в сътвореното е вплетена поне една нишка от душата, а нареченият даден дар е вече приказка със своя душа и история.
Моето щастие е навсякъде – добре, че не забравям да се оглеждам и съм благодарна, че имам сетива да го виждам.
Благодаря!
често намираме време, за да си ги припомним
Често приготвям тази питка у дома, а понякога и по желание на приятели. И винаги я пускам да се измъкне тайничко от огнището, за да си обиколи нивката, а и да разкаже на зрънце, стъкче, месечинка своята вълшебна вкусна приказка.
„… Минала питката през равното поле, навлязла в гората. Тъкмо влизала в гората и насреща й, насред пътя, отневиделица изскочил вълк, ей такъв, три дни нищичко не хапнал. Облещил се, тропнал с крак:
— Стой, питке житена! Както съм прегладнял, наведнъж ще те лапна, ама ме е страх да не се задавя.
— Недей, вълчо, брат да си ми! Ще се задавиш, много съм корава. Почакай ме тук, додето се върна! Мене ми е баба заръчала нивката да обиколя, където съм се родила, че да стана мека и сладка. Сега не съм за ядене: много съм гореща.
Излъгал се глупавият вълк. Хванал вяра. Клекнал на пътя. Чака, чака, а студеният вятър брули ушите му.
Питката хукнала. Бре нагоре, бре надоле, между старите дървета — право на нивата. Гледа — голяма, широка нива. Насред нивата — круша-самосянка, стои като самодива в бяла премяна. А под синора — кладенчето замръзнало.
Навела се зачервената от студ питка и попитала:
— Тук ли е житцето?
— Тук съм — рекло то с тъничко гласче като на пчелица.
— Ами будно ли е, или спи?
— Будно е. Трае си на топло, под снега. Завило се презглава с бяла черга. Едвам диша.
В гората било много страшно. Нивата — сред самата гора. Бучел лудият вятър. Дърветата плачели. А житцето се затоплило — нищичко не ще да знае.
— Гладно ли е? — попитала го питката.
— Не е.
— Ха тогаз нека мирува, че напролет, когато се стопи белият снежен юрган и славеите запеят край нивата, стръкчетата му да израснат високо, едър клас да завържат. Ще напълнят житницата догоре. Нека знаят малките стръкчета — всичките ще станат питки.
Засмяло се тихо под снега житцето. Уж го лъжела питката. Как може то да стане питка?
Глупавичко е, защото е много мъничко …“
Из „Житената питка“ от Ангел Каралийчев
Това е първата стъпка, превалният момент, в който започва едно удивително и неповторимо пътешествие. Дългоочакваното начало на нещо, зародило се отдавна. Повратната точка в пътуването, мигът, в който казваш „Здравей, свят, аз съм тук, дойдох!“.
И както винаги, първите стъпки са трудни, бавни, несигурни и свръх естествени. Сякаш някой друг ги е направил, въпреки че след време ходим уверено сякаш сме се родили научени. И е така, защото това е пътешествието, заради което сме тук и сега.
Това са първите крачки на едно различно, дигитално и интригуващо пътешествие, което е следствие от многото, случило се преди това.
Това е блогът на изкуството, живеещо в човека. В него ще бъдат публикувани снимки на творби, собствени и чужди, с кратки текстове към тях.