Автор: Мани

Съществуват и такива екземпляри, които се радват от сърце на чуждата радост

В сътворяването се крие вълшебство, в сътвореното е вплетена поне една нишка от душата, а нареченият даден дар е вече приказка със своя душа и история.

Моето щастие е навсякъде – добре, че не забравям да се оглеждам и съм благодарна, че имам сетива да го виждам.

Благодаря!

често намираме време, за да си ги припомним

Често приготвям тази питка у дома, а понякога и по желание на приятели. И винаги я пускам да се измъкне тайничко от огнището, за да си обиколи нивката, а и да разкаже на зрънце, стъкче, месечинка своята вълшебна вкусна приказка.

„… Минала питката през равното поле, навлязла в гората. Тъкмо влизала в гората и насреща й, насред пътя, отневиделица изскочил вълк, ей такъв, три дни нищичко не хапнал. Облещил се, тропнал с крак:
— Стой, питке житена! Както съм прегладнял, наведнъж ще те лапна, ама ме е страх да не се задавя.
— Недей, вълчо, брат да си ми! Ще се задавиш, много съм корава. Почакай ме тук, додето се върна! Мене ми е баба заръчала нивката да обиколя, където съм се родила, че да стана мека и сладка. Сега не съм за ядене: много съм гореща.
Излъгал се глупавият вълк. Хванал вяра. Клекнал на пътя. Чака, чака, а студеният вятър брули ушите му.
Питката хукнала. Бре нагоре, бре надоле, между старите дървета — право на нивата. Гледа — голяма, широка нива. Насред нивата — круша-самосянка, стои като самодива в бяла премяна. А под синора — кладенчето замръзнало.
Навела се зачервената от студ питка и попитала:
— Тук ли е житцето?
— Тук съм — рекло то с тъничко гласче като на пчелица.
— Ами будно ли е, или спи?
— Будно е. Трае си на топло, под снега. Завило се презглава с бяла черга. Едвам диша.
В гората било много страшно. Нивата — сред самата гора. Бучел лудият вятър. Дърветата плачели. А житцето се затоплило — нищичко не ще да знае.
— Гладно ли е? — попитала го питката.
— Не е.
— Ха тогаз нека мирува, че напролет, когато се стопи белият снежен юрган и славеите запеят край нивата, стръкчетата му да израснат високо, едър клас да завържат. Ще напълнят житницата догоре. Нека знаят малките стръкчета — всичките ще станат питки.
Засмяло се тихо под снега житцето. Уж го лъжела питката. Как може то да стане питка?
Глупавичко е, защото е много мъничко …“
Из „Житената питка“ от Ангел Каралийчев

зрънце бисер у съседката ни Сърбия

Покрай шумните купони и сръбската дюлева ракия в село Иново все пак намерихме време и да се разходим. Съвсем близо до Етно село Срна, където бяхме избрали да се повеселим с приятели, се намира Водопад Бигар. Той има няколко водни пада, които сякаш изпълзяват изпод короните на дърветата и съвсем по детски шумно потропват по камъните и цопат в образувалото се под тях вирче. Реката, в която се вливат водопадните стъпки, неуморно нашепва шарени приказки, а наоколо витае Природният дух, парфюмиран с неподправения аромат на трева.

Картината не е налична.

вълшебството за множество българи и не само …

Приказно място, където витаят множество поверия – от вълшебни камъчета до чудеса, които спохождат нощуващите там по Кръстовден. Каквито и разкази да се чуят за това място, колкото и мечти да бъдат споделени под тамошните родопски лъчи, облачета и звезди, мястото ще продължи да излъчва своята неповторима енергия – онази природна сила, която те кара да дишаш без да дишаш, да виждаш без да гледаш, да прегръщаш без да си прегърнал …

някъде по Вазовата пътека

***
Рекичке, бяла, тичай,
по камъчета скачай с лекота.
Иззад завоите надничай,
под мостчета проври снага.
Във бързеи танцувай без дъх,
сред вирчета почивай в тишина.
На бреговете милвай нежния мъх,
дай на жадните сладка вода.
Понесла в себе си небето
бълбукай, звънко ромоли,
а щом достигнеш до морето
целувка свежа му дари!

Ани Прокопова

Картината не е налична.

въздишката на множество творци

„Ах, Ропотамо, ах, Ропотамо“ —
тук всичко смаяно шепти —
„Ах, Ропотамо, ах Ропотамо,
разкрий ни тайните си ти!“

От „Ропотамо“ на Радой Ралин